Къщата, която построихме. Градът, който може да загубим

През 2019 година писах за Рамала, градът, в който съм роден и съм живял по-голямата част от живота си, в книгата си „ Да се ​​прибереш вкъщи “. В фрагмента, препечатан тук, си показах време, когато „ самият град престава да съществува, без значение дали заради война или естествени бедствия, и тогава като че ли в никакъв случай не е съществувал “. Когато написах тези думи, тези благоприятни условия изглеждаха далечни и вероятни единствено в далечното бъдеще. Сега след всеобщото опустошение, на което бях очевидец в Газа, и израелската процедура за разрушение на домове в Дженин, Тулкарем, Нур Ес Шамс и други места на Западния бряг, което направи към 42 000 палестинци бездомни тук, опцията за такова опустошение в град Рамала към този момент не е прекомерно далечна.

С рестриктивните мерки за придвижване, които Израел наложи на Западния бряг от 7 октомври 2023 година, прекарахме повече време в къщата си, в сравнение с когато и да било преди. Колко постоянно през това време сме си мислили какъв шанс за нас е, че построихме комфортна къща с градина, където можем да прекарваме доста време и да не се усещаме прекомерно затворени.
— Раджа Шехадех, Рамала, декември 2025 година

Дълго време взех решение да не построя лична къща от боязън да не се привържа прекалено много към нея и по-късно да я изгубя в тази наша неуредена земя, като в последна сметка прекарах останалата част от моята живот, оплакващ загубата си, както се случи с родителите ми. Едва след подписването на Споразуменията от Осло сред Израел и ООП в средата на 90-те години на предишния век и объркването и хаоса, които настъпиха след тях, взех решение, че нуждая се от място, където да мога да се отдръпва в края на деня, място на ред и успокоение.

Решението ни да построим лична къща в Рамала се оказа едно от най-хубавите решения, които брачната половинка ми Пени и аз в миналото сме правили взе. Намерихме имот с положителни размери в края на града в квартал Тирех на тиха улица северно от града и започнахме да планираме. Докато се изкачваше, ходихме до мястото следобяд и се наслаждавахме да забележим по какъв начин къщата се материализира камък по камък.

Дрехите са като къщи, предмети, в които живеем, с цел да сътворяваме усещане за другите и освен поради комфорта, който обезпечават

Традиционно е да се сложи в основите някакъв доблестен метал като предвещание за предстоящ просперитет; вместо това взехме решение да напишем на пергамент по какъв начин желаем да бъде изживян живота ни в къщата, навихме го и го пъхнахме в тръба, която заровихме. Някой ще прочете ли в бъдеще какво сме написали? Много се колебая. Ако това се случи, чудя се какво ще си помислят за нас. Но ние не го имахме поради за потомството. Основите на нашата къща с заровения сюжет от очаквания към този момент би трябвало да са се оплели в корените на лимоновото дърво, което посадихме в средата на двора. Или може би с тези от трите маслинови дървета в задния двор, които сигурно ще ни надживеят. Всичко останало ще почине като се изключи тези устойчиви дървета. Най-вероятно текстът на нашите желания се е върнал в природата, както и телата ни някой ден.

В спалнята изградихме дрешник. Моят дрешник е музей, обхващащ десетилетия. Тъй като съм останал със същия размер и не съм напълнявал от години, към момента мога да нося доста облекла, само че рядко го върша. Изкушен съм да допускам, че сходно на моя град, моят дрешник – другите ризи, костюми, шапки или вратовръзки – е вместилище на това, което съм се опитвал да бъда. Някои от облеклата на татко ми към момента са тук. Те са толкоз доста, че майка ми не можеше да ги изхвърли. Тя ми ги даде с вярата, че ще ги нося, макар че в никакъв случай не можех да се насиля. Съкровител съм и ми е мъчно да изхвърля каквото и да е владеене — изключително облекла, които ми припомнят за други интервали от живота ми.

Дрехите са като къщи, предмети, с които се покриваме и постоянно обитаваме, с цел да сътворяваме усещане за другите, а освен поради комфорта, който обезпечават. Различните ми животи са показани от другите облекла, които съм носил, както и от домовете, ситуирани в разнообразни елементи на града, където съм живял. И до ден сегашен имам своите писателски облекла и адвокатски, някои от които започнах кариерата си преди 37 години — ризи, колани, панталони и якета. Подобно на нашите тела, нашите къщи и нашите облекла са единствено искри от нашето битие, нашето аз, което обитаваме за известно време и го вършим свое. След това ги оставяме и връзката се прекъсва.

Дрехите се износват и къщите се продават на други притежатели или се разрушават, а градът продължава, като че ли в никакъв случай не сме били там. Докато самият град престане да съществува, без значение дали заради война или естествени бедствия, и тогава като че ли в никакъв случай не е съществувал. С изключение на някакво политическо или естествено злополучие, Пени и аз се надяваме да прекараме остатъка от дните си в тази къща. И въпреки всичко, макар тази дългогодишна обвързаност, не преставам да се безпокоя от един повтарящ се сън, в който, което ми се коства агонизиращо дълго време, диря, само че не мога да намеря своя дом. За някой, който е живял по-голямата част от живота си в същия дребен град, който има парцел в него, да усещам в подсъзнанието си, че съм лишен от дом, е необичайно страдалчество.

Раджа Шехадех е палестински публицист, юрист и правозащитник. „ Going Home: A Walk Through Fifty Years of Occupation “ беше оповестено от Profile през 2019 година

Снимка от книгата „ In Place “ от Saja Quttaineh, налична на gulfphotoplus.com

Научете първо за нашите най-нови истории — следете FT Weekend Magazine на и FT Weekend на